Днес почитаме паметта на св. апостол Тома, запомнен от всички като човекът, който се усъмни във възкресението на Христос, когато другите ученици му разказаха за него. И рядко си задаваме въпроса, кой е бил той, какъв човек е бил, и защо е могъл да се усъмни.
Освен при споменаването, че Спасителят го избира да стане апостол, за апостол Тома четем в Евангелието още само два пъти. И първото място е много важно: когато Христос казва на учениците, че трябва да се върне в Иудея, за да възкреси приятеля си Лазар, те се стараят да го убедят да остане по-далече от убийствения, опасен Йерусалим. И само Тома казва: да отидем с Него и да умрем с Него.
Още преди възкресението на Христос, когато за учениците Той е само наставник, апостол Тома бил готов от любов и вярност просто да умре с Него: не да Го защити, тъй като не се е надявал на нищо, но да сподели съдбата Му.
И ето че този човек, който с такава вярност е бил готов да сподели със Спасителя смъртта, поставя на другите ученици въпроса: Възможно ли е това?… Те му разказват, че са видели възкръсналия Христос, и той не може да повярва. Защо?
Дали не, защото до светата Петдесетница, до момента на слизането на Светия Дух над апостолите, те си остават все такива страхливи, често неразбиращи и колебаещи се хора? Как е могъл той да повярва, че Христос е възкръснал, по единственото свидетелство – ликуването и радостта на учениците, когато вижда, че те са все същите хора, останали са непроменени, с нищо не са по-различни отпреди.
За да приеме вестта за възкресението, той се е нуждаел от друга достоверност, по-голяма от ликуващите думи на апостолите. Защото е разбирал, че ако Христос е възкръснал, то всичко в света се е изменило; че последната победа е не на човека, а на Бога, че любовта, а не омразата вече владее над всичко, че сега ние живеем в нов свят, защото действително Бог е влязъл в този свят и го е преобразил в свят на вечния живот, а не само на тлеещия, понякога дълъг, но само временен живот…
Апостол Тома повярвал, когато Спасителят застанал пред него. Повярвал, защото всичко в Спасителя било сияние на вечния живот и Той застанал пред Своите ученици вече не като Иисус от Назарет – техният учител, а като възкръсналият Господ, в силата и славата на Своето възкресение, макар ръцете, краката и тялото Му да били прободени с гвоздеи и копия.
Христовото възкресение не премахва трагичното в живота. Христос е влязъл в живота, за да понесе цялата негова трагедия и да я преобразува в победа. Но тялото Му остава тяло на разпънатия Христос, докато има и един грешник на земята. Във вечността Той навярно ще застане пред нас именно такъв, защото Неговото разпятие говори за безкрайната Божия любов.
И виждайки Него, разпънатия Христос, в славата на Възкресението, апостол Тома Му се покланя и произнася последното тържествуващо свидетелство, което ние трябва да пренесем през света чрез живота си и чрез живота на света: Господ мой и Бог мой!…
Но как хората, на които ще кажем за Христовото възкресение и ще известим, че Той възкръсна, че Той е Бог, че Той е победил – как тези хора ще повярват, ако сме подобни на апостолите, които могат да ликуват за това, което са преживели, но не могат да явят нито силата, нито славата на Възкресението!…
Затова ние, които вярваме, трябва да станем народ от нови, обновени, различни хора: хора, които вярват във вечния живот, хора, в които тържествува победата над смъртта още сега. Защото приобщавайки се към смъртта на Христос, ние живеем – трябва да живеем! – вечния живот на възкръсналия Христос; да живеем Божествения живот. Тогава не бихме се страхували от смъртта и страданията; не бихме се страхували от нищо на света, защото никой не може да ни отнеме този живот. И тогава бихме станали живи, тържествуващи и убедителни свидетели на това, че Христос възкръсна, защото другите ще виждат в нас вечно живите хора, научили се да обичат, дори когато това им струва временния живот; научили се да вярват в човека, както само Бог умее да вярва в него, на всичко да се надяват и всичко да побеждават, отдавайки себе си безгранично в радостта, любовта и победата Господни.
