Годината е 1992-а. Президент е Желю Желев, Филип Димитров е премиер. Стафан Тафров е първи заместник-външен министър. Но имено през него минава всичко, което има да се случва. И което все го повтаряме с гордост, че България първа признава Република Македония. А днес отношенията с вече Република Северна Македония са… Доста мътна и кървава. Но какво се е случило тогава, как сме действали, защо сме го направили… Пред ФАКТИ Стефан Тафров се връща към онези събития.
На 15 януари 1992 г. България първа и безусловно да признава независима Република Македония. А това става след едно много дълго заседание на МС. Имено на него се решава дали българското правителство да направи тази стъпка и как. Тогава ситуацията на Балканите е следната. Четири югославски републики – Словения, Македония, Хърватия и Босна и Херцеговина, минават през референдуми за независимост и хората казват: „Искаме независимост!“ Германия и Австрия са „за“ Словения и Хърватия, а Босна и Македония остават някак встрани. България се намира след Лукановата зима, а у нас триумфира СДС и се създава правителството на Филип Димитров.
„Тогава имаше и избори за президент, а реално това да признаем независима Република Македония се случи точно между двата тура на президентските избори. Кандидатът на СДС беше Желю Желев. Но в СДС имаше едно разделяне, защото се очертаваха различни лагери. Имаше такива, които се противопоставяха на Филип Димитров, спомня си Тафров. – По това време бях първи заместник-министър на външните работи по молба на Филип Димитров и на Желю Желев. Двамата се опасяваха, че тогавашният външен министър – Стоян Ганев, няма опит с външната политика. Така в отсъствието на Ганев в момента на признавенето на Македония на мен се падна тази отговорност да изработя позицията на МВнР по въпроса.“
Последва едно дълго заседание на МС, което протича близо три дни. Така се стига до решението между Филип Димитров, Желю Желев и Стефан Тафров, че България трябва да направи нещо за Македония, нещо знаково, за да не остава Скопие встрани от процесите, които се случват на Балканите. Също така за България е важно да даде ясен знак на Милошевич, че не може да разпалва Балканите, включително и в посока Македония. Всичко това, отнесено към 1992-а, става след десетилетия на много последователна, силна, безогледна антибългарска пропаганда и по време на кралска Югославия.
„Тогава започваха югославските войни. Гърция водеше силна кампания срещу името на Македония и спираше независимостта на Македония, беше против признаването ѝ от европейската общност“, допълва Тафров.
15 януари 1992 година
„Както казах, по време на заседанието на МС Стоян Ганев го нямаше, защото беше в Германия. Тогава това Гърция го прие като опит България да убеди Германия да признае Македония. Гърция буквално заплаши Германия, че ако признае Македония, ще наложат вето върху признаването на Словения и Хърватия. Стоян Ганев изпрати една грама от Бон, в която пишеше, че се е срещнал с германския външен министър Ханс Дитрих Геншер и той е искал да не признаваме Македония, защото се опасявал Гърция да не наложи вето върху Словения и Хърватия. Респеткивно, това би било много тежко от гледна точка на германското обществено мнение спрямо правителството. Представих грамата и тогавашният финансов министър Иван Костов каза: „Това е мнението на германския външен министър… А какво е мнението на българския външен министър?“
А аз казах: „Позицията на българското външно министерство е, че трябва да признаем Македония“, допълва Тафров.
„Голямата заслуга България първа в света да признае Македония е на тогавашния министър-председател Филип Димитров. По Конституция правителството има право да признава нови държави и няма нужда от парламент, от президент. Но тогава президентът Желев оказа политическа подкрепа на това решение, а Филип Димитров бе водещата фигура. По време на тези почти тридневни заседания на правителството се състоя един Съвет за национална сигурност в президентството, на който тогавашният вицепрезидент Атанас Семерджиев се противопостави на признаването на Македония. И това беше проблем. Той все пак беше представител на опозицията. Но президентът Желев записа едно обръщение към нацията, което беше излъчено. Неприсъствието на Стоян Ганев на това заседанието на правителството също беше проблем, защото имаше опасения, че това ще предизвика силен сблъсък между противниците и привържениците на идеята в СДС. Голямата заслуга на Филип Димитров тогава бе в това, че той успя да направи така, че МС да му даде правомощието той да избере момента за признаването. В момента, в който заседанието прикрлючи и министрите се разотидоха, Димитров извика говорителката на правителството Надежда Михайлова (Нейнски): „Наде, отиди в телевизията да съобщиш, че признаваме Македония. Аз отивам в парламента със Стефан Тафров, за да го съобщя.“ Това е един от най-прекрасните моменти в живота ми! Когато министър-председателят влезе в парламента имаше гласове, включително от СДС, които бяха: „Ти къде си тръгнал? Изчакай Стоян Ганев“. Тогава той взе думата и каза, че Република България признава републиките Словения, натърти на Македония, Хърватска и Босна и Херцеговина. СДС станаха на крака и започнаха да викат „Браво!“. БСП не знаеха как да реагират, но Филип Боков от социалистите излезе и доста уместно попита: „Къде ви е външният министър, г-н министър-председател? Защо го няма тук?“, сподели още Тафров.
––––––-
Стефан Тафров е роден на 11 февруари 1958 г. Завършва 9-а Френска езикова гимназия в София и журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Работил е във вестниците „АБВ“ и „Демокрация“ през 1989 – 1991 г. Бил е завеждащ „Международния отдел“ на Съюза на демократичните сили и съветник на президента Желю Желев по външнополитическите въпроси през 1990-1991 г. От м. ноември 1991 г. до февруари 1992 г. е първи заместник-министър на външните работи в правителството на Филип Димитров. Последователно е посланик на България в Италия – от април 1992 г. до януари 1995 г., и посланик на България във Великобритания – от януари 1995 г. до май 1997 г. От март до май 1997 г. е посланик със специални поръчения за присъединяването на България в НАТО. От май до декември 1997 г. е първи заместник-министър на външните работи на България, след което от началото на 1998 г. до 26 февруари 2001 г. е посланик на България във Франция и постоянен представител на Република България при ЮНЕСКО. През март 2001 г. става първият български посланик, носител на най-високата степен – командир на Ордена на Почетния легион на Франция. Той е и Офицер на Ордена на Италианската звезда. Два пъти е бил постоянен представител на Република България в ООН. През 2021 г. е депутат в 46-ото Народно събрание, избран от листата на „Демократична България“ от Русе. Говори френски, английски, италиански, руски и полски.
Източник: fakti.bg
