Цялата история на една от най-старите държави в Европа – България, е белязана от борбата за Независимост. На 22 септември България празнува 104 години независимост, възраждането на българската държавност.
От приемането на християнството при Борис Първи, през разцвета на писмеността при Симеон Велики и стремежът на цар Калоян да бъде равен на другите владетели, водейки умела дипломация между Рим и Византия. И след това – в битките за Свободна България, в Съединението на двете Българии, както наричат Източна Румелия и Княжество България, българското битие е устремено към постигането на Независимост на църквата и народа – от поробителите, от Великите сили. Една малка държава винаги е зависима от големите.
И както при честванията на годишнините от Априлското въстание обръщаме поглед към Панагюрище или Копривщица, така днес трябва да прогледнем в Старопрестолния град, във Велико Търново, където на паметната плоча на Царевец, ще прочетем: „Тук, в историческата крепост Царевец, на 22 септември 1908 г. Княз Фердинанд I обявява Независимостта на България“.
Всъщност Независимостта на България е обявена в старинната църква „Св. Св. Четиридесет мъченици“, която приютява едни от най-значителните старобългарски епиграфски паметници – Омуртаговата, Асеновата и граничната колона от крепостта Родосто от времето на хан Крум.
На 18 май 1888 г. в тази църква сключват брак министър-председателят Стефан Стамболов с Поликсени Костаки Станчова от Свищов. В църквата са погребани царете Калоян, Иван Асен II, Михаил Шишман, цариците Анна Мария и Ирина, Свети Сава Сръбски и много други членове на царското семейство. В същия храм Фердинанд приема титлата цар на българите.
В предговора на своите „Легенди при Царевец“ патриархът на българската литература Иван Вазов разказва как, докато броди по царския хълм пред очите му се явяват образи, сякаш излезли от народните предания и легенди: „…тия царствени пущинаци пазеха някакво неизразимо очарование за душата ми; те ме приковаваха с печалния си вид и със строгото величие на нещо умряло, което е било голямо и което ти е близко. Пред мене се разтваряше цялата история на Търновското царство, история, пълна с драматизъм, поразителна с изненади, невероятна, както е и видът на самото Търново, дето е кипял двувековен трескав политически живот… А тия видения изскачаха на всяка стъпка пред мене; преданията, населяющи тия светени пущинаци, взимаха живи образи, окръжени в светлив ореол или с мрачен трагизъм, и настрояваха за нови вдъхновения болезнено чутката ми тук душа.“
Пак във Велико Търново се намира музеят „Възраждане и Учредително събрание“. Експозициите са разположена в сградата на стария турски конак, която се намира в северната част на площад „Съединение“. Архитектурният паметник е изграден през 1872 г. от майстор Колю Фичето. В тази сграда е разпитван Апостолът от 28 до 31 декември същата година, а през 1876-та година са съдени участниците в Априлското въстание. През 1879-та година Учредителното събрание разработва и приема в нея Търновската конституция, а след това Първото Велико Народно събрание избира Александър Батенберг за княз на България.
И днес, в бившия турски конак се веят български знамена, червените килими и европейският вид на залите, и след това множеството ценни и изконно – български символи – експонати, са истински пътеводител през историята. Те са знак за съзнанието на предците ни още от онези времена, в които битките за свободна, съединена, и накрая – Независима България, са били национален идеал. Но музеят също така пази спомените за политическите убийства, за предателствата и вътрешните противоречия на Нова България. Там например може да се види фотография на Стефан Стамболов, направена след жестокото му убийство. Парадоксът – един от многото в българската история е, че последните думи на Стамболов са срещу Фердинанд. Той заявява, че България ще му прости всичко, но никога това, че й е докарал Фердинанд за монарх.
Категоричният завет на нашата история изисква нов прочит на тези събития. Днес страната ще празнува и във всички градове и села сигурно ще има тържества. Поне за ден българският ентусиазъм и патриотизъм ще се възродят. А после сигурно пак ще загаснат. И този празник, тази Независимост, ще притихнат изпод всекидневието. Защото за никого не е тайна, че в глобализиращия се свят, няма нищо независимо – нито държавите, нито хората, нито индивидът. И може би трябва да се върнем назад в историята, когато действията на държавните ръководители са били продиктувани, както казва Александър Малинов за Независимостта – от изцяло български чувства за изцяло български дела. Днес ние сме икономически зависими. Това ни дразни. А не можем да разберем, че за да се наредим до Великите сили, трябва да бъдем първо духовно независими. /БГНЕС /
